Едно бебе на цели девет месеца

Днес Виктор става на 9 месеца. За мен това е една много важна дата, защото колкото време е бил в мен, толкова месеци е отделен малък човек, едно бебе. Преломен момент. Или поне аз го възприемам по този начин. Защото по природа се вглеждам в подобни детайли, търся в тях някакви знаци и ги зареждам с определени очаквания. Например майчинството да стане по-лесна работа.

Рекапитулация на една „бременност“

Изминалите девет месеца не бяха лесни. Дори категорично мога да кажа, че бяха най-трудните в живота ми. Сълзите бяха повече от усмивките. Много повече. Но това, което си правя като извод, е, че става по-лесно. Не само по отношение на физическото обгрижване на детето, но и моето лично отношение към него и света. Толкова съм щастлива да го виждам как става все по-самостоятелен, как лази, как се устремява към нещо с интерес, който може да се види в очите само на едно бебе. Виждам как зъбките му избиват един по един, а тялото му става все по-силно. Но най-вече забелязвам усмивката! Тя е това, което никога не слиза от лицето му. И надеждата, която гори в мен е, че винаги ще бъде такъв. Любознателен и усмихнат. Защото, струва ми се, така най-лесно, а и интересно се преминава през живота.

Бебе ли?

Всъщност вече ми е трудно да определям Виктор като истинско бебе. Все пак след само три месеца той ще стане на годинка и вече спокойно ще мога да го нарека момченце. Да, все още не говори и не ходи. Но съм в очакване това да се случи. Все пак аз съм проходила точно на 9 месеца. Въпреки че не знам дали трябва да съм толкова нетърпелива. Всички майки с опит ме предупреждават, че това е критичен момент, в който ще ми трябва много търпение и здрав кръст. Но и тези трудности ще отминат. Това е, което винаги си повтарям в подобни моменти. Няма как трудностите да продължат вечно. Или поне на това се надяваме всички родители. Нали така?