Кои са истинските герои?

За моите герои почти никой не говори

Не запомних името й. Не запомних и песента й. Но запомних, че беше кичозно, беше жалко, беше дори отблъскващо. Да, говоря за жената, която спечели „Евровизия“. И докато казвам това, се чудя защо по дяволите този конкурс продължава да ни вълнува? Включвам и себе си в това число, защото всяка година се интересувам кой ни представя, класирали ли сме се, кой ще победи… Тази година обаче „Евровизия“ удари музикалното дъно. Въпреки че вече толкова години работя като журналист, ми е трудно да намеря епитет, който най-точно да опише победителката, нейната песен и сценично представяне. Явно музикалните ми вкусове да се разминават с тези на голямата част от европейците. Не ме разбирайте погрешно! Не се смятам за капацитет с безупречен вкус – и на мен ми се случва да слушам песни на Криско, например. И то доста често. Но от песните на Криско никой не очаква да печелят конкурси, нали?

Един друг българин не покорява музикални конкурси, а върхове. Това е Боян Петров. За съжаление, за него май вече ще трябва да говорим в минало време. Целият му живот е доказателство за това как човек трябва да намери страстта си и да я следва докрай. Дори и това да означава да останеш завинаги там, на върха. За мен алпинизмът си остана непозната и неразбираема територия, затова ще спра дотук.

Искате ли обаче да ви кажа кои за мен са истинските герои? За мен герои са всички онези деца, които се борят всеки ден за живота си. Които всеки ден изкачват своя Еверест и се надяват да не се изгубят там, някъде по пътя. Които всеки ден печелят конкурс по сила, по кураж, по достойнство. Но които никой не познава. За тях рядко говорят по медиите. А животът им минава в болниците, които колкото и да са чисти и подредени (което в България не се среща често), все пак са болници. Тези деца нямат достъп дори до образование, защото, оказва се, от миналата година болничните училища не съществуват. Тоест тези деца не само нямат нормален социален живот, но и дори не могат да получат диплома. Системата ги отписва, още преди съдбата да го е направила.

Откакто родих винаги приемам много лично всяка битка за всяко дете, което е болно или ощетено по някакъв начин. И искам да помогна на всички. Затова ще ви разкажа за една благотворителна кампания, за която научих между двете медийни новини от по-горе, но която не чух в нито една медия. Става въпрос за кампанията „Заедно сме в училище без граници“ на сдружение „Деца с онкохематологични заболявания“ и Bioderma. Марката обещава да дари 10% от печалбата си за всеки продаден слънцезащитен продукт от серията Photoderm до 31.08. 2018 г., а отделно можете да подкрепите и каузата директно, като направите дарение. Лице на кампанията е актрисата Ирмена Чичикова, която също е лично засегната от диагнозата рак. Четири от най-важните жени в живота й умират от тази тежка болест – майка й, леля й и двете й баби. Целта на кампанията е да помогне на 100 деца, лекуващи се в най-големите болници в София, Варна и Пловдив, да продължат образованието си, докато се борят с рака. Вижте повече информация на www.zaednosme.org.

Докато пиша този текст, очите ми се насълзяват. Защото не е честно никое дете да страда. Не трябва никое дете да боледува. Никога! Знам обаче, че това не е възможно. И гледам видеото от кампанията „Заедно сме в училище без граници“, на която Ирмена Чичикова е заобиколена от деца, болни от рак. И виждам, че те са усмихнати. И се възхищавам на силата им. Възхищавам се на факта, че умеят да се усмихват, въпреки всичко, което им се случва. Аз не бих могла, не съм толкова силна.

Възхищавам се и на миналогодишния победител на „Евровизия“ Салвадор Собрал, който цял живот се бори с тежко сърдечно заболяване. Но успя да направи песен, която докосва сърцето. И успя да я представи без кичозни дрехи, без цветен декор, без балет или беквокали на сцената. Само той, широките му дрехи, под които крие уредите, поддържащи живота му, и музиката. Истинската музиката, която разплаква. Също като живота.