Beauty Stories
Социална изолация в ковид пандемия
& Other Stories

Направи ли ни ковид социофоби по принуда?

Връщам ви година назад. Правя го доста често напоследък, но ми струва неизбежно при положение, че 2020 г. не я броим. Та миналата година по същото време идеалната вечер за повечето от нас беше Netflix & Chill. Тоест вкъщи, на дивана, гледаш филм, ядеш пуканки и си почиваш. Преумората от постоянните социални контакти ни идваше в повече и ни се искаше поне през почивните дни да не се виждаме с никого.

Затова в началото на пандемията, когато си мислехме, че ще сме затворени вкъщи максимум, ама максимум един месец, гледахме на локдауна като на ваканция, като на шанс да поемем дъх. Или поне така се самоубеждавахме.

Днес, когато новото нормално продължава вече година, си искаме старото нормално. И всеки един ден, прекаран вкъщи пред екрана на телевизора или телефона, ни се струва непоносим. Станахме социофоби по принуда.

Теория на социалните фобии

Няма как да не минем през нея, въпреки че теориите никога не са ми били сред любимите дисциплини. Казано по най-лаишкия начин (за което ще помоля специалистите да ме извинят), социофобията е страх, напрежение и дори ужас, както от публични изяви, така и от обикновен контакт с хора. За страдащите от социофобия животът е един непрестанен стрес – те постоянно мислят за това как ще се изложат и всички ще ги обсъждат и критикуват. Което може да се окаже сериозна пречка в личностното развитие във всяка сфера на живота.

Ковид социална изолация

Прехвърлям се от теорията към практиката. Към реалността, която ни донесе нов вид социална фобия – ковид социофобията. Замислете се само. Имаме правила за социална изолация и дистанция, които не само властите, но и самите ние си налагаме. Ограничаваме дори контактите с най-близките си хора! А ако общуваме с някого, го правим на разстояние и с маски. Без прегръдки и целувки. Това прави класическия и емоционален човешки контакт изключително труден, непривичен и дори невъзможен. „Страхът от общуване“ в класическата формулировка на социофобията вече се модифицира в „страх от заразяване“. Затова много от нас (включително и аз) предпочитаме сигурността на телефонните разговори и чатовете в социалните мрежи. И слава Богу, че живеем във времена, в които разполагаме с всички тези технологии! Иначе не ми се мисли как щеше да изглежда света след края на пандемията.

Дете Виктор пътува в метрото с маска срещу ковид

Вътрешно неудобство

А какво ще кажете за емоционалното напрежение и страх да не нарушим правилата – лични или обществени, когато сме извън дома си? Например заставате на опашката на касата в магазина и ви правят забележка да се преместите зад линията, маркираща необходимата социална дистанция. Или казвате на родителите си, че не е добре да ви идват на гости, защото се притеснявате да не ги заразите. Докато пътувате в метрото, нещо ви засяда на гърлото и започвате да кашляте. Всички тези ситуации могат да предизвикат чувства на дискомфорт, страх от критика, прекалена предпазливост при общуване и дори нежелание за всякакъв контакт. Все типични за социофобията симптоми. За хората, спазващи правилата, животът днес е много труден, повярвайте ми. Говоря от личен опит.

А какво да кажем за напрежението, че някой друг ще наруши правилата и личното ви пространство? За притеснението, че онзи, който се изкашля до вас в магазина, не ви е заразил с коронавирус? Това още повече ни отдалечава от хората и бавно, но сигурно натиска спусъка на социалните фобии.

Ковид в основата на пирамидата на Маслоу

Пирамидата на Маслоу може да ни помогне много, за да разберем социалната фобия, която изпитваме в контекста на ковид. Припомням, че в основата на тази теория стои здравето, следвано от сигурността и чак след това са социалните контакти. А в условията на световна пандемия точно първите две стъпки са застрашени. И така се налага да жертваме социалните си контакти, за да не загубим здравето и сигурността си. Но това не означава, че срещите с хора не ни липсват. Все пак сме „социални животни“, както казва американският психолог Елиът Арънсън.

Как ще общуваме след ковид?

В момента, в който се разделим с този вирус, ще трябва да се научим отново да живеем нормално. Напълно възможно е по-чувствителните и предпазливи хора, както и тези, които са свикнали да спазват правилата, да изпитат редица емоционални безпокойства, дори и нежелание за социализация. Може дори да имат нужда от помощ, за да преодолеят социалната си фобия.

Ще трябва като общество да уточним дали ще има нов етикет във взаимоотношенията ни или ще се върнем към старото нормално. Ще си подаваме ли ръка за поздрав, ще намалим ли разстоянието помежду си при общуване, ще носим ли маски, ще се прегръщаме ли, ще се целуваме ли?

Това са все въпроси, на които все още не се обръща много внимание. Защото първо трябва да се справим с вируса. Но когато това стане, може да се появят още куп последствия от пандемията, които да трябва да преодолеем. И не говоря само за възстановяването на икономиката. Говоря за възстановяването на психиката.

Детски фигурки от пластилин

От личен опит

В първите седмици на пaндемията липсата на социални контакти не ми пречеше. Знаех, че трябва да съм отговорна към себе си и околните и бях намерила начин да поддържам психиката си. Но седмиците минаваха и в един момент осъзнах, че съм развила фобия. Беше ме страх да изляза от двора на къщата ни в Сопот, където бяхме заминали, за да се предпазим от ковид. Беше ме страх да се срещам с хора. Само мъжът ми ходеше да пазарува. Не исках дори да изкарам детето на разходка в гората, в която няма никого. А дори и има, пространството е достатъчно голямо, за да се разминем на безопасно разстояние. Не се бях виждала с родителите си няколко месеца. След това отвориха заведенията, но на мен ми трябваха няколко седмици, за да се престраша да седна да пия кафе. Детето тръгна на градина през юли, въпреки че те работеха от два месеца.

След това дойде лятото, всички се отпуснахме и аз спазвах стриктно само задължителните правила за маски, дистанция и дезинфекция. Започнах да ходя на фитнес и всяка сутрин сядах да изпия чаша кафе в любимото ми заведение в квартала. Но дойде декември и отново затвориха всичко и до някаква (доста по-ниска) степен осъзнавам, че параноята ми се завръща. Но този път виждам надежда. И тя е във ваксината. Чакам с нетърпение да се ваксинирам и да започна да живея пълноценно. Дори още по-пълноценно от преди. Защото сега знам цената на социалната изолация. И знам, че тя е прекалено висока. И няма нищо общо с Netflix & Chill.

Leave a Reply

%d bloggers like this: