Една година съм тук. Но ще продължа ли да бъда?

Започвам да пиша този текст с пълното съзнание, че не съм някоя звезда или инфуенсър със стотици хиляди последователи. И затова надали са много хората, които се интересуват от житейските ми изводи. Но пък този месец измина една година, откакто професионалният ми път премина основно в онлайн пространството. Станаха и 4 години, откакто създадох този блог. И типично в мой стил започнах да си задавам много въпроси и да правя рекапитулация – какво постигнах, какво научих и най-вече как да продължа. Реших да споделя този вътрешен диалог с вас. Шизофренично е, но пък ми се струва най-ефективно. А и признайте си – всеки го прави на ум.

Как започна всичко?

Връщам се година и половина назад, когато заради ковид загубих работата си като заместник главен редактор на ELLE и не знаех как да продължа професионалния си път (разказах ви за това тук). Знаех само, че не искам да се превърна в домакиня. Тогава си казах: „Ама аз имам блог, който съществува от три години, инстаграм профил с приличен брой последователи за човек, който въобще не е активен. Защо не се опитам да ги развия? Може пък да излезе нещо и поне няма да скучая“. Това плюс опита и познанствата ми ми даваха увереност, че може и да се получат нещата. Е, не всичко се оказа такова, какво мислех.

• 

• 

Какво постигнах за тази една година?

И много, и малко. Направих редизайн на блога съвсем сама. Всичко в него и в инстаграм профила ми е авторско. Осъществих и много хубави кампании, основно в Instagram. Първите, които повярваха в мен, бяха Bioderma и винаги ще съм им благодарна за това, защото ми дадоха увереността, от която се нуждаех, за да продължа напред. Оттам започнаха и други партньорства с марки като Huawei, Kibrit, Avon, Weleda, Deichmann, La Roche Posay, Biologique Recherche и още много други. Благодаря на всички брандове, с които някога сме работили. Получиха се наистина хубави проекти. Написах и много хубави текстове на различни теми тук в блога. За тази една година успях да вдигна броя на последователите си в Instagram три пъти! Без да съм си ги купувала или да съм инвестирала много в реклама.

В същото време гласчето на перфекциониста в мен не може да бъде заглушено и все ми повтаря – можеше да е по-добре, можеше да направиш повече. Виждам, че други успяват, че правят по-красиви неща и това ме кара да чувствам, че не съм постигнала достатъчно. А в същото време получавам обратна връзка от приятели, непознати и хора, с които работя, че нещата ми са много добри и на високо ниво. Истината е някъде там и май просто трябва да си повярвам повече.

Какво научих за тази една година?

Уроците са много. Много! И дори и отрицателните емоции ме научиха на нещо положително. Но да започна отначало. Научих как се прави сайт на WordPress, научих принципите на SEO оптимизацията, научих как работи Instagram. Въпреки че във всяка една от тези сфери всичко се променя със скоростта на светлината. И ако искаш да си в час, трябва постоянно да следиш новостите. А това е ужасно изморително.

За една година се запознах (най-често виртуално) с много хора, пробвах продуктите на много марки, научих се работя от някое кафене или пък от дивана вкъщи. И на този етап от живота си не мога да си представя да стоя по цял ден в някой офис.

• 

• 

А какво осъзнах за една година?

Осъзнах, че социалните мрежи и в частност Instagram могат да те погълнат изцяло. Могат да те накарат да се почувстваш незначителен, некадърен, неуспешен. Осъзнах, че зависимостта от социалните мрежи е реална и може да доведе до сериозни емоционални проблеми. За радост, не съм стигнала дотам, но крачката е малка.

В интерес на истината, имах своите моменти на залитане и затъване. Ядосвах, че снимките ми не са достатъчно добри. Ядосвах се, че фийдът ми не е достатъчно чист и спретнат. Ядосвах се, че не събирам достатъчно последователи и лайкове. Опитах се да науча повече, да следвам капризите на постоянно променящия се алгоритъм на Instagram, но не се получаваше така, както ми се искаше.

Тогава осъзнах какво не правя достатъчно добре – просто не „живея“ в Instagram. Не коментирам, не лайквам, не съм постоянно в тази социална мрежа. Но искам и мога ли да бъда? Не, не мога да подчинявам времето си на Instagram. Имам истински живот и за мен той е много по-ценен.

А да не говорим и за това, че почти нищо в тази социална мрежа не е реално. Идеални лица и тела, идеален свят, в който няма ковид, политика, инфлация… За мен това не е нормално. Смятам, че подобна трибуна трябва да се използва за повече от рекламиране на стоки и услуги. Не се страхувам от това, че може би непопулярното ми мнение и крайни позиции по различни въпроси може да отблъсне последователи или пък потенциални рекламодатели. Просто не мога да мълча!

Как да продължа?

Ще продължа в същия дух. Няма променям това, което пускам, защото така или иначе правя това, което искам и харесвам. Ще има и сериозно, и забавно, и мода, и козметика, и политика, и здраве. Просто ще освободя съзнанието си от робството на Instagram и гоненето на лайкове и последователи. Когато имам вдъхновение и има какво да кажа, ще го правя. Когато мозъкът ми е блокирал, няма да пускам нещо просто защото трябва да го направя. Ще следвам собствения си алгоритъм, а не този на Instagram.

Освен това – не искам да спирам работа по блога. Да, за тази една година осъзнах, че на хората все по-малко им се чете. И модата с Tik-Tok видеата, която превзе и Instagram, го доказва. Видеото е най-лесният за възприемане формат. Но напук на всичко това и може би именно защото искам да пиша, ще продължа да поддържам това онлайн пространство, ще ви разкривам тук своите мисли, ще ви запознавам с новите продукти, които получавам, но ще го правя със собственото си темпо. С това, с което мога да се справя, без да изпитвам напрежение и стрес.

Безсмисленото присъствие в мрежата, борбата за повече последователи и лайкове и въобще всичко, което свързваме със социалните мрежи, е нещо, към което съм имала залитания, но към което в момента не търся. Въпреки че все още работя върху това да се отърся от суетата и да спра да се сравнявам с другите. Не мога да бъда като най-успешните инфлуенсъри, но това означава ли, че съм некадърна? Не, не означава. И дори и да е така, това фатално ли е? Не, не е! Ако това, което правя, е интересно за малък кръг от хора, това провал ли е? Не, не е провал. Така или иначе смятам, че начинът ми писане и поведение не е комерсиален.

А другите проекти?

Да, имам и други проекти… Говорим за добрия стар печат. Няколко месеца след като реших, че никога повече няма да се занимавам с медии, дойде предложението да стана сътрудник в списание SoHealth. Съгласих се и вече почти година работя за него. След това писах и за едно специално бюти издание на Go Guide през пролетта. Но в началото на лятото дойде най-изкушаващата оферта – да стана козметичен редактор на Grazia. Много странно усещане. Нещо като да срещнеш старо гадже, което си мислиш, че вече не обичаш. Но когато той ти подаде ръка, осъзнаваш, че негативните емоции от раздялата са замъглили съзнанието ти и ти всъщност продължаваш да го обичаш.

Сега разбирам, че имам най-доброто от двата свята. Развивам се в две посоки – онлайн и офлайн, които ми носят различно удовлетворение.

За финал?

За финал ще споделя може би най-важният урок, който научих през изминалата година. Никога нищо не остава същото завинаги. Нещата се променят, независимо дали го искаме или не. И невинаги това е толкова лошо. Ще видим след година какво ще се е променило. Ще пиша пак.